Как да определите, че на човек може да се има доверие? И колко време минава от момента, в който се срещнете, за да се убедите, че мнението ви за него е правилно?
Има хора, които се доверяват на интуицията си. Например, ако някой е спокоен, добродушен, шегува се и се смее много, обича децата и изглежда така, сякаш не е обидил никого в живота си, те мислят, че може да му се вярва.
Други смятат, че по принцип на хората трябва да се вярва. И за да внесем доброта в този свят, трябва да сме по-добри.
Други пък са сигурни, че хората са егоистични създания и мислят само за лични облаги и интереси. Докато им е удобно с вас, те са добри. След като вече не можете да сте им полезни, те си заминават завинаги. И в този смисъл не можеш да вярваш на никого.
Арабският поет, историк и философ Мохамед ибн Абд Рабих е роден през 860 г. в Андалусия. Той е посветил целия си живот на изучаването на лабиринта на човешката душа.
Той казва:
Да дадеш малко от малко е по-похвално, отколкото много от много.
Този, който дели вечерята си с приятел, е много по-благороден от богатия, който дава милостиня на просяците. Всеки, който е готов да сподели последното, да посегне на себе си в полза на другите, има голямо, грижовно сърце, със симпатия към чуждите проблеми.
Той счита за много важно човек да развие в себе си 2 качества:
- Да не презира тези, които са по-долу в социалната стълбица
- Да не завижда на тези, които са по-горе
Ако душата на човек не е освободена от болезнени, негативни мисли, ако той се измъчва от гняв, тогава този човек не заслужава доверие. Той изпитва болка и ще се опита да се отърве от собствената си болка, като я причини на някой друг.
Мохамед ибн Абд Рабих казва още:
Ако искате да проверите дали на човек може да се има доверие и дали може да удържи на думата си, погледнете го по-отблизо. Дали копнее за родното място, обръща ли се към любимите си приятели и плаче ли за отминалите времена.
Има хора, на които им е трудно да живеят в съвременните реалности. Всички те смятат, че законите са твърде строги, цените са твърде високи, жените са разпуснати, а мъжете са мързеливи. Всичко за тях изглежда зле. Безкраен мрак. А преди, примерно 20 години, слънцето е греело по-ярко и хората са знаели как да обичат.
Има и други, такива, които са напълно доволни от всичко. Те създават свой собствен живот, променят го към по-добро. Търсят своето място под слънцето.
Много малко са хората, които са хармонични, „здрави” по душа и ум. Тези, които с радост биха си спомнили миналото, биха обичали настоящето и биха гледали в бъдещето без тревога.
Това е добре описано от японския писател Харуки Мураками и той го нарича „паметта на сърцето“:
„Човек, който грижливо пази в себе си емоционалния пейзаж на своята младост, живите отражения на онзи пламък на чувствата, който някога го е изгарял, няма да остарее през годините.”