Един телевизионер на кино

0

Снощи гледах филм. Всичко стана случайно. Среща на Графа със стара приятелка- естествено с която все нямаме време да се видим. Дни на португалското кино в Одеон. Часът е 6, залата препълнена с млади хора и много възрастни. Огледах се в лицата им и си помислих, може би половината от тях са изтъкнати кинокритици, хора на изкуството и любовта към него. Днес пенсионери, които обаче за да дишат се нуждаят от аромата на тапицираните седлки в салона, от тъмнината на залата, от тишана.
А младите – те може би са от онези странните – с дълги плетени шалове в есенни цветове с цветни чорапи до колене, вечно търсещи вдъхновение. Естествено виждах само лицата и на едните и на другите, но в моето усещане те бяха такива.
Ами аз- коя бях аз в това разделение? Не бях стъпвала в кино или театър от година. Изкарвам си парите пишейки. Не книги, текстове за телевизия, но не е далеч от изкуството. Или?!
Днес изядох ябълка. Имам желание да си направя топъл ароматен чай. Да сложа вълнена жилетка с оранжеви мотиви и да вдъхновя. Така както снощи мен ме вдъхнови един киносалон, един филм и хората пред екрана.
Мечтая за малка къща. Кучета до диван в стил прованс, а върху него разгънато топло одеало. Лежа потънала в канапето. Дебели чорапи, изплетени от мен. Пръщяйщи в печката дърва и пламъци, които си играят по тавана. Така както само огънят може да танцува докато през прозореца очите са загледани в белотата. Натрупан сняг, който носи тишина и мир в душата.
Любимият ми мъж ми подава топло мляко с какао. Мляко взето от бабата, която гледа крава и живее не далеч от нас. С нея имаме уговорка. Всяка сутрин взимаме по литър прясно изодено гъсто мляко, а когато го сварим в тенджерата се образува гъст жълт каймак. Какъвто само истинското мляко може да направи.
– Искаш ли днес да вечеряме по-рано? –попитах аз.
– Замисилила си нещо?- топло и меко ме попита той.
– Искам да вечеряме преди навън да стане тъмно.
Вечеряме на масата от масивно дърво до прозореца. Прокарвам пръсти по жилките на дървото и усещам живота. Смеем се тихо и поглъщаме топлата картофена крем супа, домашната питка, която пари. Червеното вино е затоплило кръвта ни. Синьо-сиво и бяло се гонят през прозореца. Денят плавно отминава, а нощта настъпва.
Седим в средата на стаята. Върху дебелия рошав килим в екрю, отрупан с моите възглавнички с десени от ситн цветчета в лила и синьо. Четем стихове на Яворов и Недялко Йорданов. Спираме, когато ни заболи от чуждата болка. Целуваме се меко и продължително. Целувките попиват горчивината, която в душата ни се е натрупала през изминалите дни.
-Да си преплетем ръцете. – Аз.
-Ела да те прегърна плътно. Искам да усещам тялото ти до моето.- той.
Лежим , прегърнати като лъчжички и си говорим за детското креватче, което по-рано купихме. Едно то кучетата идва и ляга до нас. Усещам кроткото му дишане и топлината.
-Какво ще стане с работата ми?
-Мъниче, ще пишеш докато не си в нюзрума.
– Да, докато бебо спи- аз отново ще пиша.
– А аз ще те водя всяка седмица на театър. Межддудругото ще ми изплетеш ли още едни чорапи?
Смея се. Какво ще гледаме?
Ароматът на живота?
Не съм го чувала…
Не си, но го усещаш- чаша  мляко, горящи дърва, топла питка и вълнени чорапи. Кучешка мека муцуна и вечна преданост. Листове хартия, изписани от теб, от нас.
В този момент той стана аз, и аз съм него.

Побелелите хора с патерици излизат от киносалона. Стоплени. Смълчани, но с очи пълни с живот.
Младите и енергични лица, небрежно оставили вълнения шал да виси до земята, обсъждат превъзбудено прожекцията.

Чорапите ми са червени-полиестерни. Блузата ми е лилава и детска. Пия кафе. В стаята се чува телевизорът, телефона, който вибрира заради уаатцъп. Компютърът ручи , имам да свърша куп глупости. Навън е студено и мрачно. Но моята приказка още ме топли. Пиша края на тази статия. Но и началото.
Отивам да си приготвя чай, знаете ли, като малка мама ме учи на плета-сигурно лесно ще си припомня. Чакам Той да се върне от работа. Ще му направя питка.

Дани

Снимка: © lightwavemedia -Fotolia

Препоръчани продукти от Smartliving.bg

Информация за автора

Остави коментар